Едно стадо сърни излязло по планината на паша; то се предвождало от един стар елен, който знаел всичките пътеки, познавал местата, къде ловците правят ,стръги, къде залагат примки и капани, или копаят трапове, в които да ловят живи сърните. Обаче той не знаял за един нов трап, за една стр&га, която била направени миналия ден. Еленът водил стадото право на тоя трап, на тая стръга. Едно сърненце, което вървяло най-подире, познало, че пътеката, по която вървят сега, е тая същата, по която то само вървяло вчера и поради незнание бе паднало в новоизкопания трап, и беше се избавило по някакво чудо. То изтичало напред пред елена и рекло:
— Стой, дядо, стой! Не върви по тая пътека, защото напреде ни има трап; а ако повървим още малко, ще дойдем до новонаправената стръга. Аз я видях вчера, и дори паднах в трапа, но по някакво чудо се спасих.
Еленът за минутка се спрял, спряло се и стадото. Той сам не знаял, що да каже, но му било тежко да слуша съвети от едно вчерашно сърне. От вироглавство или от друго, но той не рачил да послуша сърненцето.
— Махни се от тука, ти вчерашно сърне! Ти ли ще учиш дяда си? Колко пъти съм минавал от тука! Знам аз къде има стръги и трапове, — казал еленът и тръгнал напред, а подир него и цялото стадо.
Неизминали били нито десет крачки, чул се шум, а след него и рев: еленът заедно със сърните, които били отишли с него, паднали в трапа, а ловецът стрелял върху другите.
Сърните със сърненцето, които били останали по-назад, като чули плачове и охкания, избегали живо и здраво. Между тия охкания се чули думите на елена: „Чуйте, деца! занапред недейте слуша само старите, но и тези, които са патили. Ако бях послушал сърненцето, щях да живея още дълги години.“
